СЪПИКОСНОВЕНИЕТО
с природата винаги е нещо толкова уникално пречистващо... Мислите изсветляват, почти изчезват... Стоиш и чувстваш шепота на реката...Толкова приятно...хармонично ромоли...Сливаш се с този шепот...Затваряш очи...Чувстваш реката, нейната извечна мъдрост. Милото търпение, с което приглажда всяко ръбче, всяко камъчеПостоянството, с което увлича всичко след себе си...Без да настоява, просто се случва...Няма амбицията да "катурне" огромния камък, точно в средата й. Когато му дойде времето и това ще стане. Нещата, от които няма нужда или просто я замърсяват, тя със завидна лекота отстранява, ей там,  някъде встрани... И продължава, напред, без да отделя повече внимание на дребното, излишното по пътя... Може би именно прекаленото внимание прави малките, дребни неща да изглеждат прекалено големи... Може би именно в постоянството и търпението се крие голямата тайна на нашето пътуване.  Голямата амбиция пречи, предизвиква дисхармония в нашето съществуване. Именно, когато спреш да очакваш успеха, тогава той ще те връхлети, пише в мъдрите книги... Мъдростта...нещо толкова трудно постижимо...Но пък си струва да се докосваме до нея, посредством природата...Именно там цари съвършената хармония...
...Стоя и чувствам реката...

В природата цари най-съвършената хармония. Трябва по-често да й се доверяваме, да се оставим да я почувстваме. И аз съм преживявал същото, подобно на теб и прекрасно те разбирам. Благодаря ти мислите, които споделяш.

И аз благодаря за твоя коментар. Знаеш ли, и аз така смятам, че точната дума е "да почувстваме" природата. Не просто да й се наслаждаваме.