...Поглеждам навън...
...Дъждовните капки-думите на есента, кротко, мъдро се сипят...Говорят, разказват...На моменти - настойчиво, а след което пък - почти приспивно.
...Излизам навън...
...Изпитвам необходимост да почувствам, да приема вътре в себе си разговора с есента...Да вървя и да слушам...
Влизам в дъжда.
...Вървя, а дъждовните думи се сипят върху мен...
...Ето, че една капка се уголемява!...Прилича ми на стъклена сфера, в която ей сега ще се завъртят онези,веселите човечета...
Но това, което съзирам в нея, прилича на храм...Ами, да! Животът ми е храм...А аз съм само едно стръкче, напукало асфалта...
Вървя...Капки-сфери валят...
Ето го и дървото, което всяка сутрин ми дава сила. Прегръщам го и то ме учи на мъдрост, на любов, извисявайки се високо, високо...То е тайната ми връзка с бог...
Ето я и птицата, в която често се превръщам... За да слушам дъха на скалата, растежа на тревата...
Тук са и деветте планини, през които преминах, за да открия едно изречение за време...Което пък ми подари зрелите минути...
Дъждовни фрески валят...между "вече" и "още"...
Вдишвам дъжда...Усещам се лека, дъждовна..., толкова, колкото...Разтварям се в есенното послание..., различно за всеки, безценно за всеки...
Приехте ли вашето послание от есента?...