ДВА ПЪТЯ СРЕД ЖЪЛТИ ДЪРВЕТА ВИДЯХ -
ДА ТРЪГНА НЕ МОЖЕХ ПО ДВАТА,
БЯХ САМ И ЗАЧУДЕН ЗАСТАНАХ ПРЕД ТЯХ,
ЗАГЛЕДАН КЪМ ПЪРВИЯ ДЪЛГО СТОЯХ,
ДОДЕТО ГО ГУБЕХ В ЛИСТАТА.

ПО ДРУГИЯ ПОСЛЕ ПОТЕГЛИХ ВСЕ ПАК
И ПО-ДОБРЕ СТОРИХ НАВЯРНО - 
НЕ БЕШЕ УТЪПКАН ОТ НИЧИЙ ДРУГ КРАК,
МАКАР ЧЕ, ОБРАСЛИ СЪС ГЪСТ ХРАСТАЛАК
ЕДНАКВО ТЕ БЯХА КОВАРНИ.

И В УТРОТО ДВАТА ЛЕЖАХА ПРЕД МЕН,
СЪС ОЩЕ НЕСТЪПКАНА ШУМА.
ПО ВТОРИЯ КРАЧИХ НАТАТЪК ЦЯЛ ДЕН!
НО ПЪТЯ ДА СЛЕДВАМ БЯХ ТВЪРДО РЕШЕН,
ЗА ВРЪЩАНЕ НЯМАШЕ ДУМА.

ОТДАВНА, ОТДАВНА СЕ СЛУЧИ ТОВА - 
ЩЕ КАЖА С ВЪЗДИШКА ЕДНИЧКО:
В ГОРАТА ЗАСТАНАХА ПРЕД ПЪТИЩА ДВА,
ИЗБРАХ ПО-САМОТНИЯ И ОНОВА
РЕШЕНИЕ ДАДЕ МИ ВСИЧКО.

Робърт Фрост

Прииска ми да ви направя един есенен подарък...
Много си обичам това стихотворение и...затова ви го подарявам...:)
Винаги, когато си го препрочитам, се сещам за "Пътят, който не водел никъде", на Джани Родари...За онзи път, осеян с дупки и бурени, по който Мартино тръгнал, за да стигне до...гората..., до най-тъмната и гъста част, където тунелът от клони нямал свършване. И накрая да открие замъка, с безброй съкровища...А след което всички от селото се втурнали по този път, но за тях пътят свършвал пред стена от дървета. Защото някои съкровища съществуват само за оня, който пръв тръгне по нов път...
Така е в живота ни...Сами правим избор, по кой път да поемем...
А вие, избрахте ли си накъде да поемете, сред ефирния танц на листата във вълшебната есенна гора?:)