„Щом буден съм, не зная миг покой.
Танцувам вихрен танц с разпъпилата пролет.
Във лятото се втурвам с трепет свой.
Откъсвам златните листа за чакан полет.
Със сняг натрупвам преспи тъй дълбоки,
че сам заспивам в тях смирен, безоки.“
Разбирам, че пее на себе си, защото се мисли за много важен, но ми е хубаво да си представям, че пее на мен. Пък може и така да е. Нали съм тръгнала да го опознавам. Дали не се е трогнал? Приятно е някой важен и силен, от когото понякога всичко живо се страхува да пее за теб.
Заслушана в песен и залисана в мисли продължавах да се катеря, докато в миг осъзнах, че това съвсем не е предишния клон от моето дърво, а нещо съвсем различно, другаде. Бях се изкатерила твърде високо и поглеждайки надолу видях място, което никога не съм виждала, а точно под мен дочух двама мъже да си говорят:
- Най-сетне е готово. Днес се очаква времето да е подходящо за изпробване. Това съоръжение ще промени света, като донесе много благо за хората, защото неговото приложение ще бъде безгранично, някъде там в бъдещето. И цялата работа ще върши една впримчена в играта си стихия.
- Не е ли малко пресилено, приятелю-изобретателю?
- О, Велики Хаммурапи, ще си говорим пак след векове, гледайки от небето, защото то – небето ме вдъхнови и заложи от законите си в него – закони, които предстои да се осъзнават правилно.
- Тогава ще добавя строежа, запазването и работата с това съоръжение към моите закони.
- А ще може ли да използваме вятъра в подобен механизъм за напояване?
- Разбира се. Ще се заема с конструирането му.
Кой беше човекът, наречен Велики? Със сигурност управляваща личност тук, щом говори за закони. А какви са законите на небето? Или поне заложените в нещото по което продължаваше да се катери.
Вятърът се засили и аха да я събори, успя да се хване за някаква перка, която бързо прегърна. Перката се заиздига нагоре. Странно, но не беше страшно. Точно обратно. Колкото повече се издигаше, толкова по-добре, по-отвисоко и по-надалече виждаше света. Като от полет на птица, но си оставаше полет от едно дървено крило, което упорито и спасително притискаше към себе си. Тогава една голяма пъстра птица долетя и заговори:
- Здравей, аз съм птицата Хома и летя само на високо. Ти как се казваш?
- Любопитка.
- Що за име?
- Едно от многото ми.
- Че колко имена имаш?
- Не знам. Като раста, множат се.
- Как така?
- Всеки нов приятел ме оприличава на нещо и ме нарича както му харесва. Имам две малки приятелчета, от които научавам много за света и те ме нарекоха Любопитка, което отговаря на същността ми и особено харесвам. Както всеки си имам и рождено име, но това стига за запознанство и значи любов към питането, разбирай любов към знанието. Само не го обърквай с любов към питката. Не че не я обичам, особено месена, разточена и увита от баба като слънчице.
- Стига си говорила. Искаш ли да побъдеш и в света на птиците?
- Разбира се!
- Качи се на гърба ми. Но ще мълчиш. Няма и да мислиш. Ще усещаш! Като теб имам много имена. Обичам когато ме наричат Птицата на щастието.
Момиченцето чуваше маха на силните криле и усети полетът, който никак не можеше да опише. А и нямаше нищо познато на което да го оприличи. Затова се вслуша в съвета да не мисли и остави сетивата си на насладата да се носи по въздуха, със сигурността на пъстрата птица. Но тя си имаше и друга работа, затова я върна от където беше я взела. Втъкна с човка пъстро перце в косите ѝ. Каза: „ Ще ти потрябва.“ Отлетя. Запази усещането, към което щеше да се връща, когато потискащото приземяване събаря.
Перката в която се бе вкопчила, представляваше част от някакъв механизъм, който още не разбираше. Той се задвижи отново и спря. Огледа се и видя, че се намира на върха на въпросното съоръжение. От двете и страни имаше още две пернати в страни дървени крила, но по-ниско. Да си най-на високото , независимо на какво, си е супер. Сякаш си властелинът на света. И птиците не летят до тук. Обаче след още време и суперското започва да се изпарява, заменено от самота. Една огромна, висока, осъзната, безгранична и безлична самота в която проплакваш да се споделиш. Самота в която виждаш невидимото, чуваш нечуваното, усещаш неусещаното, намираш търсеното, но не и покоя. В самотата се е стаила неназованата стихия.
Силата на вятъра е изменчива - тича нанякъде – бяга от всичко и всички. Самотата обича вятъра. Дали вятърът я обича?
